Година 2008 –  миналото в светлината на вярата:

Вярата е благодат, която човек получава като дар от Бога в деня на своето кръщение. Христос казва: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен“ (Марк. 16:16). Вярата е богословска добродетел, която е в основата на човешкия живот от самото сътворение.
Създавайки ни по Свой образ и подобие, Бог е запазил вътре в нас едно място за Себе Си. И човек по естествен начин изпитва нужда да открие Бог в своя живот. Бог е дал на всеки от нас достатъчно време тук на земята, за да може да Го познае. И който търси искрено Бога, не може да не Го открие.
Бог създава човека в израз на една безкрайна любов към Него. Присъщо за любовта е да дарява свобода. Ето защо, ние получаваме вярата като дар от Бога, но в същото време Той ни оставя напълно свободни да развиваме или не този дар. От своя страна Бог ни помага чрез благодатта да усилваме вярата си. „Никой не може да дойде при Мен – казва Исус, – ако не го привлече Отец“ (Йоан. 6:44). В Църквата има място за всеки, който търси истината. Човекът като разумно творение търси във всичко истината. А вярата му помага да я открие...

Именно в търсенето на истината по времето, когато България води борба за независима Църква, архимандрит Йосиф Соколски, като духовен водач, и Драган Цанков –  като представител на миряните, заедно със свои многобройни съмишленици стигат през 1860 г. до заключението, че трябва да се обърнат към Рим и по- специално към Светия отец папа Пий IX. Това движение за присъединяване към Католическата църква е увенчано с успех и папа Пий IX ни приема в лоното на Католическата църква, като ръкополага Йосиф Соколски в сан архиепископ, за глава на Католическата църква от източен обряд в България. Борбите и противоречията съпътстват младата Църква. Много скоро архиепископ Йосиф Соколски е отвлечен от Русия и Църквата ни остава без свой пастир и водител.
Но семето на истинската вяра е посято и то ще даде плод от жертвата на опазената вяра. Светият Престол следи с загриженост живота и събитията, свързани с новоучредената Католическа църква в България. Папа Пий IX назначава като наследник на архиепископ Йосиф Соколски  младия и ентусиазиран свещеник Рафаил Попов, родом от град Стрелча. Като епископ той има за седалище Одрин и участва по специална покана от Римския Първосвещеник в Първия Ватикански вселенски събор. На връщане от  Събора  той ще мине през светилището на Света Богородица в Ла Салет – Франция, и на 21 август 1870 г. ще посвети Отечеството ни на Божията Майка. Епископ Рафаил Попов умира в  Одрин на 46 години при загадъчни обстоятелства, само 2 часа след като е бил поканен в гръцката общност.
Един от белезите за истинската вяра е, че тя е преследвана винаги: „Ако Мене гониха, и вас ще гонят“  (Йоан 15:20).  В своето встъпително слово като епископ (1927 г.), Кирил Куртев ще каже: „Унията не успя напълно, но не умря и съвсем. Красноречиво доказателство сте вие днес, драги верни в границата на Отечеството ни…“.
След епископ Рафаил Попов с Божията благодат младата Църква се съвзема. Развиват се мисиите на отците Възкресенци, на отците Успенци, които работят за просветата на вярата на присъединените католици. Разцветът на посветения живот е по времето на монах Пантелеймон, когато монасите и монахините наброяват повече от 200 души.
Многозаслужилите духовни пастири – архиепископ Михаил Петков, епископ Лазар Младенов, епископ Епифаний Шанов, архиепископ Михаил Миров, укрепват започналото дело  и Църквата се радва на добри плодове. 
На 21 април 1889 г. отец Йосиф Алоати – Лазарист и сестра му Еврозия Алоати от Торино, основават  Обществото на сестрите Евхаристинки.
Уви, ще дойдат войните в началото на миналия век. Тези изпитания ще доведат до изтръгването на Източно- Католическата църква от земите на нейното изникване и начално развитие. Вярата събира тракийци и македонци в пределите на Царство България. Ужасяващ пример е село Покрован, близо до Ивайловград. Там още от втората половина на 1861 г. има свещеник. През 1869 г. епископ Рафаил Попов освещава първата  българска  църква, посветена на св. Василий Велики, а през 1885 г. цялото население на Покрован минава към Католическата църква. Свещеник е отец Петър Марков, който през 1887 г. построява енорийския дом. През 1913 г. турците нападат селото. Тогавашният енорийски свещеник отец Никола Баждаров се опитва да спаси населението. През нощта извежда хората заедно с добитъка и багажа им. Турците ги настигат. Обещават, че нищо лошо няма да им направят. Отец Никола с една част от хората не се върнал и се спасили. Тези, които се върнали, били изклани и изгорени. Опожарени  били черквата, енорийският  дом и  цялото село.
Псалмистът  казва: „А милостта на Господа е отвека и довека  към  ония,  които Му се боят и правдата  Му е върху синовете на синовете, които пазят завета Му и помнят заповедите Му, за да ги изпълняват“ (Пс. 102:17–18).
С бащинска грижа Светият Престол наблюдава живота на Църквата ни. Папа Пий XI изпраща в 1925 г., като свой легат, архиепископ Ронкали, за да организира живота на Католическата църква от източен обряд в България. Пристигането му е като утринна роса върху изпепелена земя, която ще оживи неумъртвените корени на вярата. Като първи Екзарх на новоучредената Католическа Апостолическа Екзархия за всички католици от източен обряд е назначен епископ  Кирил Куртев със седалище в София (1926 г.). Неговото послание е програма за възраждане на изстрадалата Църква. Той казва:
„Да  благодарим на Бога за великата благодат,  която ни е дал, като ни е удостоил с Истинската вяра. Но затова пък какви големи отговорности и задължения спрямо себе си и ближния ни налага това с нищо незаменимо преимуществено положение.
Колко трябва да ценим ние тази наша  вяра, да я  пазим като зеницата на окото си и да я разпространяваме, всякой според силите си – едни, пастирите, по длъжност и призвание, други – верните, от братска  любов.
Със страх и трепет трябва да бдим ден и нощ да не я изгубим по своя вина, понеже никой не може да отпадне от Истинската  Вяра без достатъчна виновност от своя страна: „Бог,  казва свети Августин, никого не изоставя, преди да бъде Той изоставен“.
Като първо условие за запазване на вярата се изисква смиреност. Никой да не се хвали, че е утвърден завинаги във вярата. Не забравяйте, че тази благодат не е само човешко постижение, и не можем да бъдем сигурни, че ще постоянстваме докрай в благодатта. Кой може да гарантира, че без Божия помощ ще остане в бъдеще това, което е днес, когато имаме такива поразителни примери  за низко падение в един Иуда и в толкова други велики, но горделиви  умове.
Смирението само ще ни открие нашата морална немощ и ще ни застави да просим в непрестанна молитва благодат за постоянстване докрай. Ако Бог ни изоставяше на само себе си, способни сме в един само ден да извършим най-големите безразсъдства.
Но за да бъдат вашите убеждения дълбоки и трайни, просвещавайте се все повече и повече във Вярата; изучавайте всестранно и от младини Вероучението си в Катехизиса и под ръководството на вашите свещеници. Истинската Вяра има това изключително преимущество, че колкото повече се изучава и  задълбочава, толкова повече се налага на разума и пленява сърцата на непревзетите души.
Сега разбирате, Мои Възлюбени, от какво първостепенно  значение е за нас Католическата вяра, какво място тя трябва да държи в нашия частен и обществен живот  и как трябва да пазите, крепите и да бодърствате в нея, днес повече от всякога. Само тъй трябва да разбираме и насърченията, които ни дава Върховният ни Пастиреначалник в дни на нещастия и изпитания“ (Из Послание на епископ Кирил Куртев, 17 април 1927 г.)

Управлението на епископ Кирил Куртев дава нова насока за развитието на Източната Католическа църква. Той очертава перспективите в живота на Църквата, които  трябва да бъдат постигнати  в пределите на националните граници. Пълнота на административната уредба, съвършенство на богослужението и аскетичните практики, богатство на образователните структури и многообразие на формите на мирската деятелност, вдъхновени от католицизма.
Като резултат  се оформят енории с просветено и авторитетно свещеничество, развива се дейността на сестрите Евхаристинки,  основан е орден на сестрите Кармилитки в България през 1935 г., с помощта на този от Цариград. Възникват училища, колежи, семинари, излизат католически издания. Появяват се нови свещенически звания.
През пролетта на 1941 г. епископ Кирил Куртев подава оставка поради здравословни причини. На негово място е назначен от Рим епископ Йоан Гаруфалов, който управлява Екзархията до смъртта си през 1951 г.
След смъртта му епископ Куртев отново поема ръководството на Екзархията и работи за спасението й от унищожение, защото настъпват нови изпитания в условията на един страшен и безбожен терор на комунистическия режим.
Държавата със закон иска да постави цялата дейност на Католическата църква в България под своя власт. И понеже не успява, започват репресиите. Новите свещеници, които се връщат в България след учение в католическия свят, още от границата са интернирани в отдалечени краища на България, където няма католическо население. В началото на 50-те години са скалъпени процеси срещу цялата Католическа църква в България и почти всички духовници са осъдени. Някои от тях на смърт, други на дългогодишен затвор и каторжен  труд. Цялото имущество на Католическата църква е отнето. Тя е лишена от присъщата й просветна и социална дейност. Свещеници, монаси, монахини не- българи, а и някои българи, са експулсирани от страната.
През средата на 60-те години постепенно всички осъдени излизат от затворите, за да се окажат в един по-голям затвор, наричан България. Гонението на Църквата спира, но не и преследването й. Всичко се използва за максимално ограничаване на дейността й. Службите за сигурност започват да имат повече работа, защото се оказва, че вярата е била задушена, но не и унищожена. Връзките с католическия свят са почти невъзможни и все пак се чувства полъхът на обновата на Втория Ватикански вселенски събор. В една от сесиите на събора ще вземе участие и епископ Кирил Куртев. Последният умира през 1971 г. с думите: „Щастлив съм, че умирам в лоното на Католическата църква“.
Епископ Кирил Куртев е наследен от епископ Методий Стратиев, който продължава да води Екзархията в същите трудни времена, когато, например, трябва да имаш разрешение от държавата, за да ръкополагаш нови свещеници, а те са малцина, и още –  да имаш разрешение да посетиш енории близко до границата в пределите на България. Да се бориш, за да извоюваш възможността да назначиш или преместиш свещеник от едно място на друго. Вярата на всички бе поставена на върховно изпитание. Но оцеля. Най-вече чрез тези, които имаха куража да я живеят и практикуват през тези последни 50 години.
И така Църквата ни доживя до деня на 1989 г., когато сценарият се промени и самите комунисти заявиха: „Свободни сте“. Но полъхът на промяната се носеше още от началото на 80-те години, когато животът във вярата ставаше все по-интензивен и много хора се приближаваха до Католическата църква, предимно чрез кръщението. Търсеха принадлежност към Католическата църква и същевременно живот на вярата в традицията на българина. И откриваха и двете в Католическата църква от източен обряд.
След 1989 г. борбата продължи вече за възстановяването на изгубените права и имоти. Епископ Методий прие в нашата епархия за първи път в историята на България отци Салезиани от провинцията в Прага. Върнаха се отново отците Успенци от Франция и отците Възкресенци от Полша, за да помогнат на малцината българи, техни събратя.  Впрочем, тяхната мисия в България е започнала още от времето на нашето присъединяване към Рим. Това се отнася и за на сестрите Облатки, на чиито присъствие в нашата Екзархия се радваме днес. 
Едно минало, белязано от големи изпитания, които съпътстват винаги живота в истинската вяра. Свети апостол Павел ни съветва: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евр. 13:7).

На това посветяваме 2008 г. от нашата подготовка за големия юбилей:
– Познаване и задълбочаване на своята вяра.
– Опознаване на историята на Църквата, на която имаме щастието да принадлежим.
– Проникване в дълбочина във вярата на всички онези, които са ни предшествали. Особено на тези, за които историята ни говори, че са изживяли вярата си до степен на героизъм и мъченичество: архиепископ Йосиф Соколски, епископ Рафаил Попов и блаженият свещеник-успенец Камен Вичев, разстрелян заедно с неговите събратя.

Бъди благословен, Господи, за всички онези, които ни водиха по пътя на истинската вяра, които са ни предхождали във вярата –
Твои служители и приятели.
Чрез тяхното застъпничество в небето
дари ни надеждата и радостта да продължим с увереността на тяхната вяра
по пътя, който е пред нас,
който започва с кръщението,
продължава с верността
и завършва със светостта
пред дверите на Вечния Йерусалим.
Бъди благословен Господи!