Година 2009 – настоящето, което живеем  в светлината на надеждата:

„Никой не може да дойде при Мене – казва Исус, – ако не му бъде дадено от моя Отец“ (Йоан. 6:65). Бог ни даде чрез живота и примера на нашите предшественици най-важното: вярата. „ …и ние повярвахме…“ (Йоан. 6:69).
Силата на вярата е в надеждата, която ни крепи днес. Надеждата е свръхестествено разположение на душата, която търси във всичко Бога. Откровението ни дава тази възможност  да се приближим до Него, без да разчитаме на своите собствени сили, но уповавайки се единствено и само на Него.
     Ето защо нашата християнска религия е религия на радост, утеха и мир. Ние вярваме в един Бог, Който ни е създал, Който ни обича и Който от любов към нас принесе сам  Себе Си в жертва в лицето на Исус Христос. Но нашата вяра не се основава на страданията и кръстната смърт на Исус Христос, защото в противен случай, историята ще ни поднесе множество примери на героизъм и великодушна саможертва.
Но единственото и неповторимо в цялата човешка история е Възкресението на Исуса Христа. Именно то – Възкресението, е крайъгълният камък на нашата вяра, вечният извор на нашата радост и надежда. Ако нямаме вяра, не можем да имаме надежда „Празна е нашата  вяра…“, казва апостолът (Кор. 15:14).
Година 1989: за кой ли път в историята на Католическата църква от източен обряд започва нещо ново, посрещнато с нова надежда. Християнинът винаги има право да се надява, защото знае в кого вярва: „За мене животът е Христос“ (Фил. 1:21), „Всичко мога в Този, който ме крепи“ (Фил. 4:13). За кой ли път Църквата ни бе поразена, но не сразена? Тя е жива. „Не бой се малко стадо …“.
През 1991 г. бяха установени дипломатически отношения на Република България със Светия Престол. Построихме нова църква върху терен, закупен от монс. Ронкали през 1935 г.  и днес тази църква е посветена на него, като блажен.
Издигнахме нови манастири, открихме нова енория, възстановихме тази в Казанлък. Духовниците излязоха от мазета, крипти и тавани и заживяха нормално в църковните домове. За първи път в историята на Католическата църква в България в нашата Епархия дойдоха отци Кармилитани, за да може тази духовност да бъде задълбочена и да продължи да дава своите плодове. Утвърди присъствието си движението на Марийното Дело, работило от години сред нас в духа на Втория Ватикански вселенски събор и на Новата евангелизация. Появиха се нови звания за свещеници, монаси и монахини.
 Една прекрасна страница на историята в нашия народ се изписа с посещението на Негово Светейшество папа Йоан-Павел II ( 23–26 май 2002 г.). Той провъзгласи трима наши монаси-успенци  за мъченици и  ги издигна на олтара. Преди да напусне предели на Отечеството ни, той каза: „Нека Бог благослови България и с изобилието на Своята благодат дари на народа ви дни на напредък, изобилие и мир, като направи така, че жителите й да усетят моята обич и признателност“.
Църквата ни си възстанови присъщата й социална дейност чрез редица проекти в полза на нуждаещите се. За съжаление, обаче, все още очакваме да възтържествува напълно правдата и да получим всички свои имоти, отнети ни по време на комунистическия режим, както и да бъдат реабилитирани  всички католици, отдали живота си за вярата и признати като мъченици от Църквата и целия свят.

От своя страна времето безмилостно отмерва своя ход. Мъчително се разделяме с поколението, което е преди нас. Завръщат се в дома на Отца тези, които с всички сили и жертви опазиха вярата, за да ни я предадат чиста и свята. И си спомняме притчата от Евангелието за съкровището: „Царството небесно прилича на имане, скрито в нива, което човек намери и укри и от радост за него отива и продава всичко що има, и купува тая нива. Царството небесно прилича на търговец, който търси хубави бисери и като намери един скъпоценен бисер, отиде и продаде всичко, що имаше, и го купи“ (Мат. 13:44–46). Това е вярата и всички онези, които преди нас успяха да я опазят скрита и истинска, за да можем днес ние да я изровим запазена и да бъде нашето най-голямо богатство. За тях апостолът казва с право: „Вярата опазих“  (2 Тим. 4:7). 
Те запазиха образа на живия и истински Бог, който винаги е свят, и никога не е скрит, и никой не може да го скрие. И днес ние можем да кажем заедно със свети апостол Павел: „ …във всичко това одържахме преголяма победа, чрез Оногова, Който ни възлюби. Защото аз съм уверен, че ни смърт, ни живот, ни ангели, ни власти… ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Исуса нашия Господ“  (Рим. 8:37–39). И ето истината: и днес продължаваме да бъдем част от красотата и многообразието на истинската Църква – Вселенска и Апостолска, чийто върховен Предстоятел е Светипетровият Наместник. И днес, както винаги е било, можем  да бъдем добри българи като католици и предани и полезни на Отечеството си.
През октомври 2006 г. с подобаваща тържественост отпразнувахме 80-годишнината на нашата Католическа Апостолическа Екзархия в България и по този повод благословихме сградата на възстановената Екзархия в София, параклиса и библиотеката. Отворихме страница на Екзархията в Интернет.
        За съжаление, докато пишех това послание, изпълнен с радост от всичко, което преживяваме заедно, дойде тъжната вест за изгорялата  до основи църква в енория Приселец, на 26 август 2007 г. в района на Тополовград, където през това лято бушуват нестихващи пожари, в които загинаха и наши католици.
 
И сега – какво очаква Бог от нас:

1. На свой ред и ние да опазим вярата.
2. Да я живеем с достойнството на християни-католици и да я предадем чиста и свята на идните поколения.
3. Да живеем постоянно с непосрамващата надежда, че Бог е с нас. И за тази цел да работим:
  –  със семействата и за семействата;
  –  с младите, които са бъдещето на нашата Църква;
  – с тези, които чуват Божия зов, за да го запазят и последват всеотдайно.
Не са ли семействата, младежта и призваните извор на нова надежда за бъдещето на Църквата?

Бъди благословен, Господи,
за дара на новата надежда,
която ни даваш в наши дни.
Чрез Твоята утеха и подкрепа
да чувстваме сила и кураж да продължим делото на нашите предшественици.
Бъди благословен, Господи!