Кратка история на Католическата апостолическа екзархия

На 18 декември 1860 г. многочислена делегация, съставена от различни духовни лица -  архимандрит Йосиф Соколски, игумен на Габровския манастир; архимандрит Макарий, таксидиот на Хилендарския манастир в Самоков; тримата свещеници от българския храм в Цариград (поп Тодор, поп Христо и поп Григор); поп Димитър и дякон Рафаил Попов; настоятелите на храма Никола Сапунов и Манол Иванов; дейци на Българското възраждане като Драган Цанков от Свищов, д-р Георги Миркович от Сливен, Тодор Икономов от Жеравна, Иван Бозвели от Казанлък, Стоян Джейков от Копривщица, както и представители на деловите среди от Балканпан хан в Цариград, се представят в Апостолическата легация. Там се срещат с папския легат архиепископ Брюнони, армено-католическия патриарх Антон Хасун, духовници от латински обряд и армено-католици. Българската делегация представя молба до папа Пий ІХ за уния с Рим. След прочитането на словата се пристъпва към подписване на акта за съединение с Рим. На следващия ден, 19 декември 1860 г. Високата портата признава съединените с Рим българи и тяхната община. Архиепископ Брюнони назначава архимандрит Макарий за „привременен свещеноначалник на българския униатски народ”. В потвърждение на самостоятелността си, скоро общината получила свой печат и са назначени 15 мухтари (управители на общини). Първото официално богослужение е на 25 декември, Рождество, в построения набързо параклис „Света Троица”. На 24 януари 1861 г. съединените българи получили и уверенията на римския първосвещеник. През февруари същата година било решено архимандрит Йосиф Соколски да бъде издигнат като глава на съединените българи и през март бил предложен от Брюнони и Хасун.

На 15 март 1861 г. архимандрит Йосиф Соколски, дякон Рафаил, Драган Цанков и Георги Миркович заминават за Рим и на 26 март, кардинал Барнабо ги представя на папата. На 2 април се извършило ръкополагането на Соколски в архиепископски сан. На 14 април делегацията се завърнала в Цариград. На 23 април, Великден, архиепископ Соколски извършил тържествено владишко богослужение. На 1 юни 1861 г. султан Абдул Меджид издал берат, с който Йосиф Соколски се признавал за духовен глава на „българите, които се съединиха с Рим” – милет баши. На 6 юни Йосиф Соколски бил отвлечен в Одеса и затворен в Киевско-Печорската лавра. След неговото отвличане противниците на унията не закъснели да повторят удара. Мирският пълномощник на духовния глава на униатите Никола Сапунов бил набеден за участие в подривна дейност и арестуван. След застъпничеството на френския посланик било постигнато решение за освобождаване, но междувременно той бил отровен в килията си. В същото време унията била напусната от архимандрит Макарий, някои духовници и светски лица. В края на юни 1861 г. със съдействието на архиепископ Брюнони се провело общо събрание на останалите верни съединени българи от Цариград и се създала нова управленска структура – съвет от 12 души.

За временен глава на църквата бил избран Петър Арабаджийски, българин от Калъчлий (Генерал Николаево), възпитан в католичеството от латински обряд и Римския Урбански колеж, дълго време свещенослужител в Пловдив. За негов помощник в титлата протосингел бил въздигнат поляка Франциск Малчински, униат от рутенски обряд в Галиция. На 6 май 1862 г. била утвърдена структурата на управлението и разделението на функциите. Петър Арабаджийски бил назначен за граждански предстоятел с титла архимандрит, а Фр. Малчински – за църковен глава. В края на 1861 г. официалната власт признала отново българо-униатската община. Тъй като главата на източните католици архимандрит Арабаджийски по една или друга причина не можел пълноценно да изпълнява задълженията си, на 4 февруари 1863 г. той подал оставка. Архиепископ Брюнони предложил за негов наследник Фр. Малчински, но това предложение срещнало отпор. От страна на протестиращите бил предложен поп Рафаил. На 10 февруари 1864 г. с берат на Високата Порта о. Рафаил Попов бил назначен за „патриаршески наместник и народен главатар на българите съединени с Рим”. На 14 март с. г. папата утвърдил Рафаил Попов за апостолически администратор на съединените българи и му изпратил знаците на архимандритско звание, кръст и пръстен. С неговото назначение била открита и процедура за въздигането му в епископски сан. На 7 ноември 1865 г. в катедралната църква „Св. Йоан Златоуст” епископското му ръкоположение било извършено от рутенския архиепископ Йозеф Сембратович. С нов берат от 2 декември 1865 г. султанът признал епископ Рафаил за „сер-епископ” (главен епископ). В началото на следващата година неговото епископско седалище се установило окончателно в Одрин. Епископски представител в Цариград останал архимандрит Иван Ваклидов. Така била преодоляна кризата, последвала отвличането на архиепископ Йосиф Соколски.

В своята дейност епископ Рафаил бил подпомаган от дейността на отците успенци и възкресенци. През 1863 г. възкресенците откриват свое училище, което през 1874 г. прераства в Българокатолическа гимназия, просъществувала до 1914 г. През 1874 г. успенците откриват в квартала Караагач семинарията „Св. Св. Петър и Павел".

Епископ Рафаил Попов управлявал българския източно-католически викариат 11 години и три месеца. На 23 февруари 1876 г. внезапно починал. Погребението било на 25 март.

За приемник на покойния епископ бил избран от народа и наскоро одобрен от правителството свещеник Иван Ваклидов. Той обаче отказал високата длъжност, намирайки епископ Нил Изворов за по-достоен наследник. На 5 септември 1876 г. с декрет от Св. Престол той бил назначен за епископ на съединените българи. На 21 септември с. г. бил официално въведен в чина епископ на Българо-униатската църква. През ноември правителството издало нужния берат, официално признаващ правата му на духовен предстоятел на съединените българи.

След Руско-турската война църквата изпаднала в нова криза. Това наложило промяна в нейното устройство. В резултат на тези преобразования като апостолически администратор на съединените българи с архиепископски сан и седалище в Цариград, начело на Католическата църква от източен обряд на българите бил въздигнат нейният досегашен духовен глава Нил Изворов. В старото епископско седалище Одрин, с чин титулярен Хевронски епископ за апостолически наместник за българите източно-католици от Тракия и свобод¬ните български предели (Източна Румелия и Княжеството) на 7 април 1883 г. бил избран дотогавашният мирски свещеник и канцлер на епископ Нил в Цариград Михаил Петков. В хода на промените през юни 1883 г., за апостолически наместник в Македония със седалище Солун бил назначен свещеник Лазар Младенов от обществото на отците лазаристи. Новоназначените Михаил Петков и Лазар Младенов били първите униатски владици с възпитание, добито в утвърждаващата се българо-католическа традиция и с образование, получено в католически висши богословски училища. Те били от така чаканото поколение църковни строители, чиято убеденост във вярата, образованост и енергия щяла да бъде от основно значение за устоите на Източно-католическата църква в изпитанията през последвалите десетилетия.

През 1885 г. отците лазаристи откриват край Солун, в местността Зейтинлик, Българска униатска семинария. През 1889 г. лазаристкият свещеник Йосиф Алоати и сестра му Еврозия създават обществото на сестрите евхаристинки. В средата на 90-те години на XIX в. Католическата църква от източен обряд преживява сътресения, имащи неблагоприятни последици за нея и за общността на съединените с Рим българи. Допълнително настъпилата „криза” се задълбочава от отстъпленията на епископ Младенов през есента на 1894 г. и на архиепископ Изворов през пролетта 1895 г. преминали на страната на Екзархията, като еп. Младенов впоследствие се завръща в унията. След напускането на Лазар Младенов за негов приемник, като наместник за българо¬католиците в Македония, бил определен отец Епифаний Шанов, роден на 18 октомври 1849 г. в Казанлък. Шанов бил посветен във владишки сан на 23 юли 1895 г. с титлата Ливийски (в някои източници Левкийски) епископ. С назначението на епископ Епифаний Шанов Солунската епархия добила грижовен пастир, който съхранил направеното и продължил добрите традиции на Източно-католическата църква в нея. В Одрин постоянствал епископ Михаил Петков. Работата на деен йерарх в Цариград винаги е била от голямо значение за добрия развой на българо-униатските дела, но оттеглянето на Нил Изворов след дългите години на бездействието, изглежда не отварял пред Църквата непреодолима празнота. Временно представителната роля за съединените с Рим българи пред отоманските власти и връзката им с правителството била поддържана от отец Никифор Дончев, дългогодишен енорист при българската църква „Св. Троица" в Галата, Цариград. Високата порта обаче настоявала за нарочно постоянно лице, посредник между нея и българо-униатската общност и по тази причина длъжността била поверена на мирския свещеник от Одринската епархия Михаил Д. Миров. Изборът на о. Миров се отличавал с това, че новият йерарх идел от енория в политическите предели на Княжеството, където в грижи за пасомите си от своето родно село Топузларе успял да въздигне първия новопостроен източно-католически храм в свободна България. След отстъплението на епископ Нил, Като¬лическата българска източна църква обаче загубила статута си на архиепископия. Възможно е това да било по причина на новата фаза на свиване на униатското движение от края на 90-те години, но факт е, че след отстъплението на архиепископ Изворов нов йерарх в такъв сан не бил въздигнат. Едва през февруари 1907 г. отец Михаил Миров бил посветен в епископски сан като титуляр на древната Теодосиополска епархия и въздигнат в архиепископски чин, и същевременно бил назначен за глава на съединените с Рим българи със седалище в Цариград. От тази дата започнало краткото време на третата Българска източна католическа архиепископия, свършила съществуването си през войните от 1912-1918 г.

В началото на ХХ в. Католическата църква от източен обряд стабилизира своите позиции. Тракийската епархия на владиката Михаил Петков наброява около 5000 българи униати с 20 свещеници, 12 черкви, 8 параклиса и 11 училища, а македонската епархия на владиката Епифаний Шанов наброява около 10 000 българи униати с 45 свещеници, 16 църкви и 22 училища.

От 1912 до 1918 г. България взима участие в три войни за освобождението на останалите под робство български земи ¬Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Войните са повратен момент за историята на Църквата на съединените с Рим българи. Началото им, а най-вече техният злощастен завършек променили изцяло нейното битие, както и битието на съставящата я общност верни. Воините променили чертаните пред Църквата насоки на развитието й, наложили необходи¬мостта да бъде наново устроена в политическите граници на България.

Началото на Балканската война, както навсякъде из Българ¬ско, така също и сред източните католици в Тракия и Македония, било свързано с надежди за свобода и присъединение към целокупното Отечество. Добри надежди, уви, твърде кратки и измамни; споменът за тях останал горчив и безутешен, усилван от преживяното всеобщо разорение на българите извън политическите предели на държавата. В Апостолическия викариат в Тракия турците разрушили 11 села; 3 380 униати останали без покрив. По брой верните тогава се разпределяли както следва: в Апостолическия викариат в Македония напълно унищо¬жени били 12 енории: Кукуш, Алексово, Гьорбашел, Калиново, Михайлово, Мирарци, Митулово, Ново село, Руктулар, Грамадна, Женско, Рошлово.

Под заплаха на оръжието гръцките войски принудили да приемат православието част от жителите-униати на селата Горни Тодорак, Долни Тодорак, Дели-Хасан Махле, Раяново, Лелиево и Сежово. От 22 католически енории в Македония останали в съединение с Рим само тия в Солун, Енидже-Вардар, Палюрци и Юнците (вер. Юнчий), над които тогава все още не се посягало поради намесата на консули на великите сили.

Сърбите насила обърнали в православието енориите Муин (Моин) и Пирава, заплашени от същата участ в края на 1913 г. били Гевгели, Стояково и Богданци.

Повече от 10 000 източни католици от бившите предели на Империята потърсили спасение чрез изселване от родните си места.

При повсеместното обезбългаряване на Източна Тракия, за България заминал също и одринският апостолически викарий на българите католици епископ М. Петков, следващ своето „малое стадце". Установил се най-напред в София, а след избухването на Европейската война (1914 г.) в Пловдив, в очакване на благоприятното развитие на събитията.

Духовният глава архиепископ М. Миров и след избухването на войната останал в Цариград поради съображенията, които задържали там и православния екзарх Йосиф - да бъде съхранено мястото на имперската столица като духовно средоточие на всички българи в пределите на етническите им граници. Епископ Шанов останал в епархията си поради все още внушителното число верни в Македония. Епископ Петков, както се каза, дошъл след пасомите си, но статутът му на османски поданик се превърнал във формална причина юридическото му положение на католически епископ в България да остане дълго време неуредено. Въпреки многократните си настоявания пред Министерството на външните работи и изповеданията, българските власти не дали съгласието си да бъде признат за пастир на източните католици в държавните предели. Същевременно епископ Петков поел грижите за бежанците и свещениците от Солунската епархия; тя постепенно се изправяла пред същото критично положение, в което от 1913 г. била и Одринската епархия. С писмо от 29 април 1914 г., епископ Шанов се обърнал към епископ Петков да приеме под своята юрисдикция верните, идещи от Македония; така под ведомството му минали също българите източни католици бежанци от 11 енории в Солунската епархия, надхвърлящи 3 000 души с 13 свещеници.

Предвид институционалната и административна организи¬раност на българската държава, естествено било столицата да се наложи като църковен център, но причините за това не са единствено само формалните. Инициативна група миряни източни католици в София (Дончо Ангелов, А. Златаров, Ат. Диманин, Т. Памукчиев и др.) на 10 юни 1914 г. се обърнали с молба към одринския епископ Михаил Петков, към Софийско-Пловдивския епископ от западен обряд Викентий Пеев и към префекта на Пропагандата за разпространение на вярата в Рим кардинал Готти за подкрепа за въздигането на църква и назначаване на постоянен свещеник от техния обряд поради рязко разрасналата се численост на тяхната общност. Към 65-те униатски семейства от началото на войните, с бежанските потоци от средата ни 1913 г. се прибавили и нови 1251. В доклад до кардинал Готти от 7 юли 1914 г  епископ Петков представя новоградящита се епархия на Католическата църква от източен обряд в България като състояща се от 31 енории, от които 20 без църкви, без училища и без жилище за свещеника. Клирът числял 40 свещеници, от които 27 мирски. Крайната бедност била присъща на всички тях.

Но до институционално преустройство на Църквата в България и в частност до построяването на катедрална църква в София по това време така и не се стига. Самият префект на Пропагандата в отговора си от 9 декември 1914 г. изказал мнение, че поради несигурното и неуредено положение на бежанците, неяснотата пред развитието на военната перспектива в региона и пр., по-добре би било да се изчака с построяването на средищен униатски храм  ‒ мнение, което сочи, че и в Рим положението на Църквата след войните 1912-1913 г. все още не се гледало като окончателно.

С намесата на България в Европейската война от 1 октомври 1915 г. нещата пред Католическата църква от източен обряд в България в действителност не станали по-ясни. През време на войната на разпореждане на източните католици в София била отдадена току що построената и неосветена румънска църква. С обрата на събитията и навлизането на Съглашенски части, както и изрично по силата на примирието от есента на 1918 г., съединените с Рим софиянци били принудени да върнат обратно църквата и да се черкуват отново в западно-католическата църква „Св. Йосиф", както бивало и през 1913 г.

На 17 февруари 1915 г. епископ Петков напуска София и се настанява при отците Успенци в Пловдив, където и дочаква края на войната. През 1920 г., вече болен, с така и неуреден пастирски статут в България, отчаян от малкото, с което можел да помага на разпръснатото си паство, той поел към старото си седалище, към обезбългарения Одрин. На 71-годишна възраст, след като управлявал епархията си в Одрин и в София 38 години, епископът починал на 27 май 1921 г.

Войните 1912-1918 г. изцяло променили позициите и структурата на католическата църква в Турция. Рухнало изцяло католическото учебно дело сред българите в Турция, поддържано от Църквата; унищожени били семинариите, подготвящи източно-католическо свещеничество, били закрити българо-католическата гимназия на отците Възкресенци в Одрин, учебните заведения на Загребските сестри, милосърдните заведения; прогонени из Македония били сестрите Евхаристинки. Сега никой не мислел съществуващото положение за временно; ясно било, че новото устрояване на Църквата в България е единственото условие за съществуването й насетне.

Войните и последствията от тях поставили остро въпросите за ново административно устройство, за ново установяване на управленческите йерархии, за укрепване на йерархическите авторитети. Това било наложително и поради положението, че краят на войните съвпаднал и с естествената смяна на поколенията. Второто поколение йерарси, което изнесло на плещите си борбите за укрепването на църквата на границата на двете столетия, вече стигало предела на жизнения си път. Архиепископ Миров оставал в Цариград с надежди оттам да упражнява юрисдикцията си на духовен глава на българите източно-католици, вече разделени в четири държави. До 1916 г. монсеньор Епифаний Шанов останал в епископското си седалище Солун, верен на длъжностите си към своето все повече и повече намаляващо паство. Като български владика през тази година той бил интерниран от гръцките власти първо на остров Наксос и после на печално известния за нашите военнопленници от Първата световна война остров Трикери, където и останал до края на войната, единствено в състояние да страда за пасомите си, без да може да им даде помощта си. Но и след примирието от есента на 1918 г. гръцките власти бавели освобождаването му. Това принудило архиепископ Миров да се обърне към главнокомандващия съглашенските части на Балканите, генерал Франше д'Еспре с молба от 8 март 1919 г. генералът,  като представител на католическа държава ‒ победителка, да се застъпи пред гръцкото правителство за освобождението на 70-годишния българо-униатски владика. С писмо от 17 март с.г., ген. д'Еспре уведомил архиепископа в Цариград, че гръцкият външен министър дал съгласието си епископ Шанов да бъде освободен от своето заточение при условие, че незабавно напусне Гръцкото кралство. Ако според желанието си епископът заминел за Цариград, за България или за Рим, външният министър самоотвержено поемал грижа да уреди необходимите документи без излишни формализации. Дядо Шанов избрал България. Установил се в отечеството си Казанлък, изгубвайки завинаги своята епархия в Македония. Епископът наел къща в София, явно с намерение да се превърне тя в нов епископален център, но така и не напуснал Казанлък; в къщата бил настанен неговият викарий о. Иван Николов. Предвид институционалната и административната организираност на българската държава, естествено било столицата да се наложи за ново църковно средище на източните католици. Още повече, че с бежанските потоци по време на войните София се превърнала в най-¬многобройното средоточие на съединените с Рим българи, което издигало много значението на софийската енория. През 1921 г. Конгрегацията за източните църкви изпратила в България като специален пратеник в помощ за разрешаване на възникналите противоречия Исая Пападопуло, първият Апосто¬лически екзарх на гръко-униатската църква, а от 1917 г. – главен секретар на създадената през тази година в Рим Конгрегация за източните църкви. Монсеньор Пападопуло отдавна знаел вървежа на работите в Католическата българска църква от източен обряд, с о. Христофор Кондов го свързвало близко приятелство от много десетилетия, между двамата се установила дълга и постоянна кореспонденция. През 1920 г. той писал от Рим на о. Кондов: „Чувам, че между свещениците в София има раздор и завист. Това ми причинява мъка. Това е най-голямото зло за българо-католическата мисия. Защо правят така?.." В друго писмо от същата година той се чудел как след такива разтърсващи изпитания и мъки могат да се появят такива разногласия: "...Клирици и верни в София ще се погубят. Колко страдам. Бих дал живота си за нашите бедни католици българи. Плача... Смилете се и не позволявайте да се руши българо-католическата мисия." В трето писмо от 1 януари 1921 г. монсеньор Пападопуло писал на о. Кондов, че Св. Конгрегация, "...предвид безредията в София, възнамерява да изпрати там един папски визитатор, който да сложи ред...", и че о. Кондов ще бъде назначен за негов секретар. В началото на 1921 г. монсеньор Пападопуло посетил и лично България.

Изглежда, че това първо идване на апостолическия пратеник установило нещата по-добри от външния им изглед, защото намеренията му, споделени в писмото му от 1 януари, не били турени в изпълнение. Ако съдим от последвалите събития, пратеникът вероятно ще е намерил, че о. Кондов би се справил и сам със съществуващото положение. След смъртта на епископ Петков в Одрин на 27 май 1921 г., на 13 юни с.г. монсеньор Пападопуло въздигнал о. Христофор в архимандритски чин.. А с окръжно писмо от 25 юни 1921 г. Апостолическият наместник на Софийско-пловдивската западна епархия епископ Викенти Пеев известил „католическото тракийско духовенство от въсточен обряд", че с нарочно писмо е упълномощен от Св. седалище да назначи за „администратор на Тракийската епархия от Възточни обряд, с пълно право да я управлява о. Христофор Кондов". При това запазване на делението между Тракийската и Македонската епархии в средата на 1921 г., без съмнение чисто формално, ще се е имало предвид и деликатното положение да не бъде докачено честолюбието на стария епископ Шанов.

В края на лятото на същата година той сам се обърнал с молба до Св. Отец в Рим да бъде освободен от длъжността си епископ на Солунската епархия и без това несъществуваща от няколко години и поради напредналата си възраст. С отговор на кардинал Марини от 17 декември епископът бил известен, че Св. Отец приел неговата молба и му позволявал да се оттегли на почивка в родното си място. Като апостолически администратор с власт над всички източни католици в България останал архимандрит Кондов. Архиепископ Миров продължавал да стои на върха на йерархическата структура на Католическата църква от източен обряд в България, но променените условия след войните все повече и повече обезсмисляли представителните му функции в Цариград. Съществуват сведения, че във Ватикана бил обмислян и въпросът за назначението му за върховен глава на всички съединени с Рим в България; внезапната му смърт обаче слага край на тази перспектива - на 17 август 1923 г. архиепископът починал в Цариград от антракс (синя пъпка) на 64-годишна възраст. Редом с усилията за утвърждаването на авторитетен нов духовен глава, за преодоляването на различията сред верните и клира Рим имал също като своя постоянна грижа и изграждането на катедрален храм, мистичния Център, Средата на Църквата за всички източни католици в България. През 1920 г. папа Бенедикт ХV дарил 1 600 000 лв. за въздигането му. Така било купено мястото на софийската улица „Люлин" и на 17 септември 1922 г. бил осветен основният камък на църквата „Успение Богородично". Две години по-късно, на 1 август 1924 г. тя била завършена изцяло и осветена.

С тази намеса на Св. престол и посредством конкретната работа на монсеньор Пападопуло, който през ноември 1921 г. отново посетил България, а също и на други издигнати в църковната йерархия духовници, било осъществено постепенно административното преустройство, с което на практика несъ¬ществуващите вече епархии в Турция - Одринска и Солунска, както и цариградското представителство, се закривали и била образувана една епархия в пределите на България със седалище в София. Структурните промени туряли ново начало в историята на Католическата църква от източен обряд, нова посока, която църквата щяла да следва в периода от времето между Първата и Втората световна войни.

През май 1922 г. архимандрит Кондов подхванал цялостна обиколка на епархията, резултатът от която бил точна преценка на нерадостното и положение. Архимандритът предприел активни действия пред българските и църковните власти в Рим, с неговата жива намеса били довършени катедралната църква в София, църквите в селата Покрован и Студена, училището за децата на униатите в с. Дервишка могила и др.

Структурните промени и извършеното от апостолически администратор обаче все още не водели до толкова жадуваното умиротворение на епархията. Враждите в София продължавали и в началото на 1923 г. стигнали голяма напрегнатост. В писмо от 6 януари 1924 г. архимандритът известил Конгрегацията за източните църкви, че е сериозно болен и не може да се справя със задълженията си. В ответ от 20 февруари с. г. секретарят, кардинал Таччи, му съобщил, че за да укрепи здравето си, Конгрегацията временно го освобождавала от задълженията му, и че за негов заместник, с поръчителството на монсеньор Викентий Пеев, се назначавал свещеникът в с. Довруклий, отец Йосафат Козаров. Архимандрит Кондов обаче така и не успял да се съвземе. На 11 април 1924 г. починал в Пловдив, където и бил погребан.

На 19 март 1924 г. новият проадминистратор пристигнал в София да поеме работата си. Със себе си водел и наследилия го в с. Довруклий енорийски свещеник, млад и деен човек с буден дух, отец Стефан Куртев. Той още при архимандрит Кондов се отличил с помощта си при управлението и отчета на средствата във връзка със строежа на катедралната църква в София, та тази помощ и добрият му нрав били причината отец Козаров също да го избере за свой помощник. С идването му в София отец Стефан бил назначен за свещеник в средищната енория. Това обаче направило не всички да погледнат дружелюбно на отца Стефана и положението му в столицата, по думите на неговия първи биограф, отец К. Михайлов, станало „много деликатно"; всичко обещавало раздорите да продължават и занапред.

Изглежда тази „деликатност" на положението накарала в Рим вече и други да стигнат до възгледа на монсеньор Пападопуло от началото на 1921 г. В писмо от 26 март 1925 г. Конгрегацията за източните църкви известила апостолическия проадминистратор отец Козаров, че с декрет на Св. Отец от 19 март с. г. папа Пий ХI назначил за Апостолически визитатор на българите от източен обряд монсеньор Анджело Джузепе Ронкали, бъдещия папа Йоан XXIII. За апостолически визитатор в България бил назначен от папа Пий ХI и във връзка с високата му мисия бил ръкоположен в архиепископско звание като титуляр на древната Ареополска епархия на 14 март 1925 г. от кардинал Джовани Таччи.

Апостолическият представител пристигнал на 25 април 1925 Г., десет дни след атентата в църквата „Св. Неделя", в момент на крайно изостряне на политическото напрежение в България. За да подчертае смисъла на мисията си и своето уважение към Католическата българска църква от източен обряд, монсеньор Ронкали отседнал направо след пристигането си в източно-католическата енория на ул. „Люлин"5.

В мисията си в България в качеството на секретар бил придружен от о. Константин Босшерц (някъде Боскартс), белгиец по рождение от Анвер, монах от Бенедиктинския орден.

Още навремето идването на архиепископ Ронкали се отбелязва като най-голямото събитие за католиците в България през 1925 г. Тяхното много остро чувство за история веднага отчита, че той бил най-важният сановник от страна на Св. Престол, посетил България след мисията на кардинал Лъв, пратеник „Legatus а latere" на папа Инокентий ІІІ, който коронясал Калоян през 1204 г. и провъзгласил браничевския архиепископ Василий за примас на България с патриаршески права. На 30 април 1925 г. Цар Борис III приел на аудиенция високия апостолически гост. На 11 май с.г. архиепископът предприел първата си обиколка из селата на източните католици: Покрован, Атерен, Армутлий, Мустраклий, Хамидие, Дервишка могила и Соуджак. Обиколката му дала непосредствени впечатления от живота им; тя завършила на 25 юни 1925 г. и като цяло протекла в онова смутно време, което българската преса представя с потресаващи данни за комунистически конспирации, свързани с атентата, репортажи от процеси, снимки на публични екзекуции, или пък ужасяващи подробности по деянията и разбиването на бандата на небезизвестния Митю Ганев, действал също и в района на посещението на апостолическия пратеник.

През първата половина на юли 1925 г. монсеньор Ронкали посетил заедно с о. Стефан източно-католическата община в Малко Търново и католиците от Сакар. В края на юли и началото август с.г. обиколил католическите села от Никопол¬ската епархия Гостиля, Брегаре, Бърдарски геран, Лъджене, Трънчовица, Асеново, Ореш, Белене и гр. Свищов. В първата половина на август имал няколкодневна среща със събраните на духовни занимания в Пловдив свещеници от източен обряд. Редом с наблюденията си върху състоянието на Католическата църква в България и пряката помощ за нейното укрепване, архиепископ Ронкали опитал да установи връзки и с Българската православна църква, утвърждавайки принципите на толерантността и разбирателството в отношенията между вероизповеданията, във време, когато в някои села зреело или пък вече съществувало напрежение. На 28 август с.г. той посетил официално Св. синод, където бил посрещнат от Видинския митрополит Климент и висши църковни служители.

Във втората половина на 1925 г. здравето на отец Йосафат Козаров рязко се влошило; след кратко боледуване той починал на 3 ноември. Въпросът за духовния глава на Източно-католи¬ческата църква в България отново се изправял като основен пред нейното бъдеще развитие. За времето, прекарано в страната, високият римски пратеник вече имал поглед върху източно-католическото духовенство, та без колебание няколко дни след погребението на покойния йерарх, в качеството на проадминистратор за съединените с Рим българи, той назначил отец Стефан Куртев.

В края на юли 1926 г. с папски декрет отец Стефан Куртев бил назначен вече за Апостолически администратор и възве¬ден в епископски сан. На храмовия празник на софийската униатска катедрала „Успение Богородично", 28 август 1926 г., архиепископ Ронкали обявил пред всички официално неговото назначение.

На 12 ноември новоназначеният духовен глава заминал за Рим, където било определено да бъде тържественото му ръкоположение. Церемонията била насрочена за 5 декември 1926 г. в древната базилика „Св. Климент". В избора на самото място ‒ Вечния град и църквата, въздигната да приеме мощите на третия папа след апостол Павел, св. Климент, донесени след мисията на братята Кирил и Методий в Херсонес; църквата приела сетне и мощите на първопросветителя св. Кирил Философ; в избора на о. Стефан да вземе при въздигането си в епископски чин името на св. Кирила за свое, стои несложната символика на надеждите за ново добро начало, свързано с най-здравите верски и духовни опори на източните католици. Сред официалните гости на церемонията били секретарят на Конгрегацията на източните църкви, кардинал Таччи, монсеньор Мишел д'Ербини, доскорошен председател на Ориенталския институт в Рим, който през 1926 г. бил ръкоположен за духовен глава на католиците в Русия; монсеньор Марини, епископ на Амалфи и други висши прелати; сред тия гости имало и неколцина представители на българската легация в Италия. Замисълът на тържеството намерявал ръкоположението да бъде направено от човека, който подел промените в Католическата българска църква след войните, монсеньор Пападопуло, сега асесор при Източната конгрегация, но неочакваното му заболяване попречило. Церемонията била извършена от монсеньор Атанас Кориати от Католическата мелхитска източна църква в съслужение с албано-католишкия владика Иван Меле. Освен тях пред олтаря помагали и петима източни свещеници от различни народности - о. Сергей Виригин ¬русин, о. Савва - мелхит, ректорът на украинския колеж в Рим и двамина други свещеници хървати. Церемонията била ръководена от ректора на Гръцкия папски колеж в Рим, о. Пласид де Местр, бенедиктинец, родом от Белгия. Преди да влезе в олтаря с двамината ръкоположители, с папския знак в ръка, о. Стефан прочел на гръцки акта за вероизповедание и клетвата, че ще остане верен на Католическата църква, изис¬куеми в подобни случаи; ритуали, които знаем и от предишните ръкоположения на българо-униатските първосвещеници. Сетне ръкоположителите снели свещеническите му одежди и облекли епископските. Новият владика на българите католици от славянски обряд Кирил добил епископски сан като титуляр на древната Бриулска (някъде Бриулитанска) епархия.

Коледа тази година епископ Кирил Куртев посрещнал заедно с монсеньор Ронкали в рожденото му място Сотто ил Монте сред неговите най-близки. На 25 декември по молба на архиепископа той служил източна литургия в църквата на градчето и държал проповед пред събралите се на италиански език.

В България епископ Куртев пристигнал на 3 февруари 1927 г. и бил тържествено посрещнат от своите верни. Ръкоположени¬ето му будело надежди у всички – „с това събитие - пише Д. Ангелов, един от влиятелните миряни в столичната източна енория - се осъществява една съкровена мечта; запълня се една голяма празнота в духовния живот на католичеството в България". На 6 февруари била извършена интронизацията на владиката в енорийския храм „Успение Богородично"; тогава той отслужил и първата си тържествена архиерейска литургия. Пред Католическата църква от източен обряд в България се откривали нови хоризонти.

Очертанието им не закъсняло. То било направено в първото епископско послание на новия духовен глава от 17 април 1927 г.

Необходимостта от промяна проникновено била уловена от епископ Куртев и осъзнаването й, както и осъществяването на тази промяна на дело са най-ярките отлики на неговото епископство, с които е останал в историята на Източно-като¬лическата църква в България. Духовният глава е прозирал, че прозелитизмът вече бил невъзможен като стратегия, с която да води Църквата напред. Това обяснява и обръщането му към екзистенциалните основания на вярата в първото му послание, за което стана дума по-преди. Това обяснява и новата посока, в която епископът поел - невъзможността да води развитието на Църквата в ширина, усилие, което е било направляващо делата на неговите предшественици до войните. Сега се налагало като основна линия в неговата работа развитието й в дълбочина. Така, с поглед към цялостната му деятелност на първосвещеник, в негова основна стратегия се превръща домогването да постигне чрез Църквата в пределите на България, в пределите на националните граници пълноценността на богослужебните и аскетични практики, съвършенството на структурите на църковната организация, богатството на формите на образование, на социална и благот¬ворителна работа и на мирските прояви, подбудени от духа на католицизма. Тази посока личи и от общия тон на неговите текстове и от поведението му в българската публичност от междувоенната епоха.